Въпреки сладникаво-романтичните щампи, прикачвани към името и, Венеция винаги очарова посетителите си. Тя ги вълнува... и учудва! Защо са тези странни усилия за построяването на един град, извоюван от морето? Какъв е смисълът на всички тези дворци, издигнати на пилони?

За да разберем как се родил този „град-чудо", трябва да се върнем към началото на средните векове. В 395 г. Римската империя била разделена на две: Западна империя, която просъществувала до 476 г., и Източна империя, наречена по-късно Византия. Първокласна морска сила, която владеела цялата източна част на Средиземно море. Византийската столица Константинопол тогава имала един милион жители: брой, който не бил достиган от времето на античния Вавилон.

Западът бил подложен на големи нашествия: бургунди, хуни, остготи, вандали. Ордите на Атила имали грижата само да разрушават и разграбват всичко, което се изпречело на пътя им. Адриатическото крайбрежие на Ломбардската низина има съвсем характерен релеф със стотина островчета, които морето покрива, когато наблиза навътре в сушата. При нападенията на варварите жителите на застрашените селища свикнали да се крият там, тъй като неприятелските конници мъчно наблизали в тинестите тресавища. Простото убежище съвсем естествено станало укрепление: заселниците построили стени, установили корабна връзка между отделните островчета и на края изградили мостове.

Така в сърцето на тази лагуна, дълга 60 км и широка 4 км, постепенно се издигнал на пилони град, свързан със земята чрез истински произведения на изкуството. Градът се разширил, после построили дворци, а венецианците измислили гондолата - лодка с едно гребло която им позволявала удобно да се движат по каналите. В наши дни Венеция има 170 канала, над които минават 380 моста. Издигната, за да защищава местното население от заплахата на варварите, Венеция се превърнала в мощен търговски център поради действията на самите варвари. Те пресекли всички връзки със страните от Изтока — мостовете над Волга, Дон, Днепър били разрушени. Сухоземният път към подправките бил прекъснат, а те играели роля във всички западни държави. Оставал морският път — в него бил големият шанс на Венеция. Венецианците знаели да строят кораби, не само гондоли, но и галери. Но те били най-вече забележителни търговци и съобразителни дипломати, а всичко това било много необходимо, за да се решат проблемите на средиземноморското корабоплаване, застрашавано от пиратите.

Венеция влязла във връзка с мюсюлманските правителства, от които зависели пиратите, и сключила договори с тях: тя ще плаща колкото е необходимо, за да минават свободно нейните кораби. Но само нейните, не и тези на другите християнски държави. Веднъж сключен, договорът бил спазван и от двете страни. Така венецианците спечелили изключителното право да превозват стоки по море, можем да го наречем „монопол" ... А другите християнски корабособственици скоро били принудени да използват Венеция за всякакви търговски споразумения с мюсюлманските държави.

Разбира се, Византия не гледала с добро око на всичко това. Ала големият съперник на Венеция бил принуден да се подчини на монопола и да го приеме с договор. Това не пречело на византийците да воюват с венецианските кораби, да избиват екипажите им или да ги пленяват за откуп. На всичко отгоре в Константинопол живеели 200—250 хиляди венецианци, които представлявали 1/4 от населението, и при това били твърде богати. Византийските императори отначало вземали откуп от тях, после ги избивали. Ще видим как Венеция си отмъстила.

Византия не била единственият съперник на този морски град, който непрекъснато трябвало да се бори за запазване на търговските си привилегии. През XIII век на брега на Адриатическо море се обособила малка аристократична република — Рагуза или Дубровник. Тя започнала да търгува с мюсюлманите. В продължение на двеста години двата града си съперничели. Военни стълкновения ги противопоставяли, но в тях винаги побеждавала Венеция. В 1667 г. Дубровник бил разрушен от земетресение.
По времето на Луи XII, след като завладели Тоскана, французите искали да се сдобият и с Венеция. Венецианците опънали през лагуната вериги, киловете на френските кораби се строшили и настанал истински морски погром.

Градът почти винаги бил в конфликт с други италиански градове. Непрекъснато воювал с Генуа, Сиена, Милано, Флоренция, Падуа. Но за сметка на това Венеция винаги поддържала отлични отношения с Рим, тъй като се нуждаела от приятелството и поддръжката на папата. А противопоставиш ли се на Рим, значи да бъдеш отлъчен...

Ако Венеция винаги побеждавала враговете си, то се дължало на това, че била по-добре въоръжена и имала силно и стабилно правителство, начело на което стоял дож, избран с всеобщо гласоподаване. Теоретично дожът притежавал цялата власт, но венецианците откъсо го контролирали! Дожът, чийто мандат отначало бил две, после пет и на края седем години, трябвало непрекъснато да дава отчети. Той бил подпомаган или по-точно контролиран от сената, който наброявал последователно десет, после двайсет и на края - четиридесет човека. В случай на сериозни грешки законът предвиждал смъртни присъди както за дожа, така и за сенаторите.

На площада „Сан Марко" и в наши дни могат да се видят две много красиви мраморни колони. Едната показва мястото, където са екзекутирали престъпниците-граждани, а другата била запазена за дожа. При смъртно наказание той се ползвал от особена привилегия — бил разчекван от четири коня. Точно в подножието на тази колона се извършвала и церемонията по коронясването му. Траурно облечена, жена му стояла до него, за да символизира добре заплахата, която висяла над главата му... В края на мандата си, който не можел да бъде продължен, дожът ставал пак обикновен гражданин и не се ползвал от никакви погребални привилегии, заравяли го, както всички сенатори, в един от многото острови на града, в близост до някоя църква.

По време на един конфликт с Милано Венеция трябвало да прибегне до таланта на кондотиера Бартоломео Колеони, който дошъл от Бергамо. Той се съгласил да защищава града при условие, че венецианците се закълнат след смъртта му да го заровят в базиликата „Сан Марко". Дотогава на никого, дори на дожите, не била оказвана такава чест и, разбира се отхвърлили условието на наемника. Но опасността надвиснала и венецианците се принудили да обещаят, че не само ще го погребат в „Сан Марко", но дори ще издигнат пред базиликата неговата статуя. Кондотиерът победоносно защитил града и разбил миланците при Бреша, при Верона и на края - при езерото Лаго ди Гарда. След това се върнал в града, където бил назначен пожизнено за капитан-генерал. Когато починал, издигнали на изток от града малка църква, нарекли я „Сан Марко" и го погребали там. Така венецианците разрешавали проблемите си! Пред църквата била издигната и статуя, изработена от Верокио. Статуята, конто наричат Колеоне, и днес се вижда там. Тя е много хубава, много благородна и трудно можем да си представим, че всъщност е въплътено в камък свидетелство на измамничеството.

Друг извор на богатствата на Венеция били организираните поклонничества до светите места. Всяка година през града минавали повече от един милион човека. Практичните и ловки венецианци планирали до най-малките подробности експлоатацията на този източник. Още с пристигането поклонниците се разпределяли според националността си в специални квартири и веднага плащали известна сума, за да имат право на храна и място в следващия кораб за светите места. Групите тръгвали на всеки шест месеца. За да прекосят Средиземно море, венецианските моряци плавали съвсем близо до бреговете, които познавали до съвършенство благодарение на своите ревниво пазени карти. Щом пристигнели в Яфа, започвало посещението на светите места. За шест дни поклонниците обхождали Голгота, Гетсиманската градина, Божигроб...

Но изобретателността на Венецианците граничела с гениалност, що се отнасяло до осигуровката за живот. Поклонниците модели да сключат застраховка: ако не се върнели, близките им получавали твърде чувствително обезщетение... при едно малко условие - да се докаже, че осигуреният е умрял. А в тези времена било много трудно да се съберат такива доказателства. Обикновено венецианците без колебание твърдели, че изчезналата личност всъщност се поддала на чара на някоя непозната хубавица в светите места и не пожелала да се върне в родината си. На практика от десет само едно семейство на изчезнал успявало да получи предвиденото обезщетение. Кръстоносните походи също били хубава сделка за Венеция. По време на първите походи конкуренцията на Пиза и Генуа била силна, ала при четвъртия нещата вече тръгнали добре.

Европейските владетели се хвърлили на едро, като решили да изпратят 33 000 фанатици и 4500 конници! А една галера не можела да натовари повече от 250 до 300 човека. За построяването и стъкмяването на необходимата флотилия и съответните военни кораби за охрана трябвало да се обърнат към Венеция. Градът на дожите отново получил монополно право, което не закъснял да използва. Осемдесетгодишният дож Енрико Дондало, вече сляп старец, но с бистър ум, поискал шест милиона златни франка, платими в точно определени срокове, за построяването и стъкмяването на галерите. За военните кораби той искал 2/3 от завоюваните територии, а също и правото да основе нови търговски кантори. Водачите на кръстоносния поход трябвало да приемат, макар и не по волята си. Венеция веднага започнала строежа на корабите, и то по съвсем оригинален метод. Предварително готовите части на галерите бързо били сглобявани на кея. Това е първообразът на серийния монтаж, който днес се практикува навсякъде.

Ала дошли само петдесет хиляди кръстоносци. Явно ентусиазмът от първите експедиции се поизпарил... Това означавало истинска катастрофа, защото републиката вложила много средства в строежа на корабите, а по всичко личало, че кръстоносците няма да могат да изплатят уговореното. Голяма била яростта на венецианците, но изобретателният дож подсказал решението: за да възстановят вложените пари, ще организират морска експедиция за ограбване на някой град, а после ще потеглят на кръстоносен поход... Дожът спрял своя избор на Зара (днешния Задар), пристанище, недалеч от Дубровник, което предлагало двойна изгода: било извънредно богато и практически лишено от отбрана. Наистина Зара бил християнски град, но бъдещите защитници на Божигроб не се задълбочавали! Градът лесно бил превзет, доста от жителите му били избити, а всички богатства — ограбени.

Може би за утеха, а много по-вероятно защото ограбването на Зара не донесло достатъчно плячка, кръстоносците решили да нападнат и един град на неверниците и обърнали очи към Кайро, но дожът съвсем твърдо се противопоставил. В Кайро пристигали от Левант керваните с подправки, злато и скъпоценни, камъни, с които търгувала Венеция. Старият Дондало предложил друга цел — Константинопол, вечния съперник, с който търговският град имал стари сметки за уреждане.

За дожа било лесно да убеди кръстоносците да нападнат най-хубавия град в Източната империя, за чиито богатства можело само да се мечтае. Още повече че византийската църква спорела с Рим за някои основни християнски догми. Обсадата започнала през март 1203 година. Разположени борд до борд, галерите образували грамадна дървена стена, която защитавала нападателите. Градът бил превзет на 16 юли 1204 година. За сметка на пощадените църкви и къщи жителите безмилостно били избити и всичките им богатства — ограбени. Венеция спечелила два пъти повече средства от вложените за строежа и стъкмяването на корабите, а съперникът бил унищожен.

Изглежда, през XIV век градът на дожите достигнал своя апогей. В резултат на много морски експедиции Венеция владеела йонийските острови, почти всички острови в Егейско море, Родос, Крит, имала кантори в Сидон, и Тир, пазари в Англия и Франция. Освен това тя усъвършенствала банковите операции, което и позволявало да бъде фанансов посредник между Изтока и Запада.
Докато Венеция спяла върху своето злато, сигурна, че винаги ще има стратегическо надмощие, португалецът Васко да Гама открил в 1497 година пътя за Индия през нос Добра Надежда. На следващата година той стигнал до Каликут. Европейските търговци веднага схванали значението на новия морски път: занапред те биха могли да се снабдяват с подправки направо от Лисабон. Идвал краят на венецианския монопол. Но издигането на Португалия и Испания до ранга на велики колониални сили за сметка на Венеция ставало твърде бавно.

През ХVI и XVII век Венеция загубила Кипър, Крит, крепостите си в Пелопонес и голяма част от колониалната си империя, но продължавала да играе важна роля в европейската политика благодарение на събраното злато. Смятала се за страж на християнството срещу Реформацията. Поддържала Карл V, като упорито отхвърляла предложенията на Калвин и Лутер. По същото време, съгласно старите обичаи, тя сключила споразумение с новите окупатори на Палестина - турците - да пускат само поклонниците, които тя извозва. Когато Португалия се опитала да организира поклонничества през Египет не намерила никаква поддръжка сред европейските дворове, защото никой нямал интерес да се скара с Венеция...

До края на XVIII век Венеция живяла спокойни дни, превръщайки се все повече в град на изкуствата и туризма. Художници като Гуарди и Каналето посвещавали таланта си на Венеция, Франческо Гуарди рисувал предимно големите празненства на града с такова чувство за светлина, което често се определя като предимпресионистично.

Антонио Канале, наричан Каналето, специалист по „Ведуте" - най-известните изгледи на Венеция: площада „Сан Марко , моста „Риалто", Двореца на дожите и др. В Монреал, в музея има голямо количество картини от този художник с различна големина, които представляват почти еднакви „Ведуте". Консерваторката ми обясни, че всъщност това са пощенските картички на времето: за да имат някакъв спомен от посещението си във Венеция, тогавашните туристи купували от местните художници изгледи от града които се заплащали според големината! Каналето станал специалист в тази работа и организирал цял екип, който да му помага... Като се говори за артистичното минало на Венеция, не може да не се спомене за Антонио Вивалди, който имал такова голямо влияние върху Бах.

В края на XVIII век в Италия се появил Бонапарт. След като смазал австрийците, той превзел Флоренция, Милано, Падуа и през 1797 г. окупирал Венеция. По-късно обаче градът бил предаден на австрийците. Италиански станал едва през 1866 година. В наши дни нови опасности заплашват Града на дожите - новите морски строежи наблизо и замърсяването на лагуната. След като морето създаде Венеция, сега то замърсено от хората, ще допринесе ли за разрушаването на този град, на който историята е дала най-хубавото име - Светлеишата?

 Ален Бомбар