Автор – Йордан Йорданов
Някои истории са толкова готини, че просто се нуждаят от саундтрак. Докато четете по-долните редове ако можете си тананикайте “Sweet home Alabama” на Линърд Скинърд. Не обещавам историята да стане по-интересна или по-добра, но поне ще звучи добре.
Тук влязла малката мръсна тайна между Конфедерацията и корабостроителница в Бъркенхед, като последната се наела да построи „почти“ военен кораб, като „почти“ нарушавала ембаргото, т.е. неутралитета. Казваме почти, защото англичаните не пасат трева, те само я сушат и после я потапят в гореща вода, която пият.
За да не предизвика международен скандал корабостроителницата строила цивилен кораб, с място за оръдия, за боеприпаси и всичко нужно на един боен кораб, само дето нямало да го въоръжат. Всичко било така направено и улеснено, че когато пуснат гемията на вода да може да се въоръжи в международни води за няколко дни без да се нарушават правилата. Разбира се всичко се правело в пълна тайна, дори агенти на Съюза, които били пратени да разузнават не успели да се усетят каква точно била работата. Имало известни протести от посланици и официални лица, ама документално всичко било наред и повод за спиране на строежа нямало.
Гемията била със специална конструкция, приличайки на круизна яхта, само дето не била – всъщност корабът бил винтов шлюп, с телескопичен комин, който можел да се прибира за заблуда на врага. Освен платната, които се виждали имал два скрити парни котела с обща мощност от 600 конски сили и като цяло бил създаден да преследва и унищожава търговските кораби на Съюза.
На 29 юли 1862г. под името „Енрика“ корабът бил пуснат на вода и отпрашил към Азорските острови. Съюзът пък изпратил капитан Крейвън да потопи шибания кораб преди да стигне, до където и по дяволите да бил тръгнал. Ще потопи, ама таратанци! С опънати платна и работещи парни двигатели „Енрика“ развивал почти 14 възела, което за онова време било направо „фииу“, докато другите правели „брррръм, брррръм“.
И така корабът стигнал Азорските острови, където го чакал нов капитан – Рафаел Семс, който бил голям пич, ама в това ще се убедите в следващите редове. Та, той бил моряк от кариерата, участвал в Мексиканската война, управлявал, че и затрил няколко кораба през нея, след което практикувал право в Мобил, Алабама. Бил изключително популярен и още приживе и преди Гражданската война кръстили едно градче на него.
Както било планувано „Енрика“ бил преименуван на „Алабама“ и зачислен към Мобил, Алабама. За три дни бил напълно въоръжен и преобразен. Казвал съм и преди, ще кажа и сега – не знам защо британците си мерят оръдията в кила (паунди), вместо в калибър, сантиметри, милиметри, но е факт, че го правят. В тая връзка на „Алабама“ били монтирани 6 15-килограмови, 1 50-килограмово и 1 31-килограмово. Последните били монтирани на главната палуба и можели да се въртят, на където им душа сакало.
На 24 август 1862г. „Алабама“ станал официално крайцер на Конфедерацията и започнала невероятната история на най-успешния кораб водил търговска война някога.
В песента на Линърд Скинърд се пее „Мой сладък дом, Алабама/ Където небето е толкова синьо/ Мой сладък дом, Алабама/ Господи, прибирам се у дома при Теб“. Голяма песен! За моряците от кораба обаче текста на песента се превърнал в действителност. Над тях било само синьото небе, а смъртта ги дебнела от всякъде.
През първите два месеца плавали около Азорските острови, за да се сработи екипажа. Там понатъртили яко няколко северняшки кораба. След това „Алабама“ пресякла Атлантика и се озовала точно срещу главните пристанища на Съюза. Там кораба плячкосал, изгорил и потопил, колкото се може повече гемии преди на северняците да им кипне обработената храна. Когато станало прекалено опасно поел на юг към Западните Индии, където продължил с поразиите.
После влязъл в Мексиканския залив, за да си почине. Да, ама не, там го чакал военният кораб на Съюза – „Хатерас“. Време било за истинско изпитание. Януари 1863г. „Алабама“, който до този момент потапял само търговски кораби трябвало да влезе в истински бой с друг военен кораб. Капитанът казал на момчетата си, че трябва да си помогнат сами и тогава Бог ще им помогне. Да, ама те се справили толкова добре, че докато дойде Бог „Хатерас“ бил на дъното, все пак успял да спаси северняшкия екипаж, който бил пленен от „Алабама“.
След това Семс дал заповед да преминат Екватора и да поразбутат бразилското крайбрежие. А там какво било, мале мале! Все едно били на лов в зоопарка, южняците направили най-големите си удари там. Но както казват старите хора – шило в торба не стои и „Алабама“ не можел да остане на едно място.
Семс и хората му пресекли за втори път Атлантика и се озовали край югозападното африканско крайбрежие, като междувременно потопили още някой друг кораб. На 29 юли 1863г., само единадесет месеца след като е въоръжен „Алабама“ акостира край Кейп Таун за ремонт и презареждане, от което имал отчаяна нужда. Какво са правили там моряците историята мълчи, но на африканс и днес се пее песен за кораба.
След мистериозния си престой в Кейп Таун Семс поема към Източна Индия, където потапя още 7 кораба.
Като бяхме малки и се сбиехме на улицата, зависи дали сме яли бой или са ни били, ние казвахме или на нас ни казваха „Не може винаги да биеш, някога и ти ще ядеш бой“. Само дето „Алабама“ не била изпитвала поражението, но въпреки това се нуждаела от сериозен ремонт след почти 2-те години на неспирни боеве. Семс и хората му поели за Франция покрай нос Добра надежда.
За двете години „Алабама“ станал недостижима мечта за всеки северняшки капитан, който искал да се окичи със слава. Работата била там, че дори и нуждаещ се от сериозен ремонт корабът бил неуловим и изчезвал към хоризонта винаги, когато го доближи враг. Преди да се отправи към Франция „Алабама“ извършил седем рейда, т.е. е ловувал на седем места, обиколил света веднъж, засякъл над 450 кораба, от които потопил или изгорил 65, като никога не е акостирал на пристанище на Конфедерацията.
По горе казахме, че капитан Рафаел Семс е пич. По принцип има няколко начини да станеш такъв, но един от най-сигурните е, когато пратиш на дъното на океаните 65 гемии и не убиеш нито един от екипажа им. От около 2000 човека, които са пленили южняците, нито един не е бил убит или оставен да умре. Единствените жертви били от собствения екипаж на „Алабама“. И ако това не е пичовство, не знам кое е!
Всяка хубава история, за да се превърне в такава се нуждае от драматичен завършек – такъв, който да те разтрепери под лъжичката. На 11 юни 1864г. „Алабама“ влязла във френското пристанище Шарбур, където Семс поискал да влязат на сух док за сериозен ремонт. В това време точно в залива пред пристанището цъфнал северняшкият кораб „Киърсардж“, който неуморимо преследвал „Алабама“ през последните 2 години, но все нещо не му стигало. Дето се вика екипажа и капитанът на северняците Джон Уинслоу доста се били озлобили. Та, застанали те на пусия пред залива, но това било френска акватория и нямало начин да нападнат.
След 8 дни „Алабама“ излязла от Шарбур, минавайки покрай „Киърсардж“, като последните тръгнали след южняците. Когато излезе в международни води Уинслоу вдигнал бойното знаме и нещата станали наистина кофти. Северняците били с по-големи оръдия и имали лека броня, която се пробивала само от големия калибър оръжия на „Алабама“. Рафаел Семс въздъхнал тежко и приел боя, има една римска поговорка, че каквото и да направи един мъж не може да прескочи оная си работа, а в случая на капитана – да избяга от боя.
„Алабама“ първи открива стрелба. Двата кораба започнали да се въртят в кръг и да се обстрелват, като всеки от двамата капитани се опитвал да пресече пътя на другия и да му нанесе по-тежко поражение. Южняците, защото са такива пуцали яко – 370 изстрела, докато северняците се целели повече и изстреляли около 150. Тук законът за преминаване на количествените изменения в качествени си казал думата и по-големите оръдия и бронята на „Киърсардж“ свършили работа.
След няколко тежки удара бялото знаме се развяло над „Алабама“. Семс започнал да евакуира хората си. Да, ама Уинслоу не бил пич и продължил да стреля по парните котли на противника си, докато не ги разпорил, както Митьо Пищова пори риби и пълни агнета. Семс бил ранен и ядосан на тъпия Уинслоу, поради което си хвърлил сабята в океана, което означавало, че отказва да го признае за победител. Гордостта на Конфедеративните щати потънала на 19 юни 1864г., от 170-членния на „Алабама“ 19 загубили живота си.
Капитан Семс и още 40 души екипаж били спасени от английска яхта, а Уинслоу гледал с безсилие, защото всеки кораб можел да се отзове на сигнал за бедствие, а той не можел да нападне английски съд.
За по-малко от две години „Алабама“ оставя дълбока следа в морската история, като най-резултатния кораб, водил търговска война някога. А какво станало със Семс ли? Първоначално бил арестуван, после се върнал в Алабама, където влязъл в собствената им зала на славата.
“Sweet home Alabama
Where the skies are so blue
Sweet home Alabama
Lord, I’m coming home to you”