СОЛТА

„ЕДИН РОБ ЗА 4 ПИТКИ СОЛ“

Още от най-ранните епохи на съзнателното съществуване на човека солта е необходим и търсен продукт. В дълбока древност нейното добиване не е било толкова лесно, както днес, поради което цената и е била много висока. В Абисиния дори до XVIII век срещу 4—5 питки каменна сол можело да се купи един роб. Според свидетелството на венецианския пътешественик Mарко Поло (1254—1323) през XIII век в Тибет били употребявани като монети плочки от сол, върху които имало изображение на „Великия хан“. Войниците от старите римски легиони получавали част от своето възнаграждение под форма на сол. Оттук произтича наименованието на монетата солда и на английската дума „salary“ — заплата. Наемните войници, които получавали възнаграждението си във вид на сол, били наричани „солдати“. Думите „сол“ и „солдат“ се срещат във всички европейски езици: на гръцки , на латински sal, на френски sel, на немски salz, на английски salt. Това сходство говори, че солта е позната на хората от незапомнени времена.

Големият немски химик от миналия век Юстус Либиг в своите „Писма за химията “ (1846) пише: „Готварската сол е необходима и на най-дивите народи. В много африкански страни продават хора за сол. В Чала и по бреговете на Сиера Леоне за сол брат продава сестрата, мъж — жената, родители — депата. В страната Акра (Златният бряг) за шепа сол се получават най-добрите стоки, злато и двама роби.“

„СОЛЕНИЯТ“ БУНТ

През XVII век в Русия избухва бунт, който взема доста широки размери. Причината за този бунт е налогът върху солта.

По препоръка на секретаря на думата Н.Чистой през 1646 г. правителството заменя преките данъци с налог върху солта. Почти веднага солта става три пъти по-скъпа. Народът се вълнува от тази реформа. През декември 1647 година правителството се принуждава да отмени ненавистния данък. Но на държавата са необходими пари. И вместо доходите, които постъпват в държавното съкровище от налозите върху солта, правителството възстановява събирането на някои преки данъци, като иска изплащането им за две години. Това предизвиква буря от негодувание сред населението. Вълненията започват в Москва в първите дни на януари 1668 година. По време на едно литийно шествие голяма тълпа огражда царя Алексей Михайлович и се опитва да му предаде „челобитье“ (жалба) за насилията, които извършват болярите и чиновниците. Но стражата разгонва просителите. Народът се разбунтува.

Въстаналите принуждават царя да излезе на площада пред Кремълския дворец и да даде под клетва обещание, че ще изпълни исканията им.

„Соленият“ бунт, който започва от Москва, бързо се разпространява и в други градове. Въстават редица северни и южни градове: Великий Устюг, Чердин, Козлов, Курск, Воронеж и други. В южните градове въстанието се възглавява от стрелците, които вземат страната на народа. Към тях се присъединяват и селяни от селата, съседни на въстаналите градове. По същото време, XVII век, и във Франция бива наложен подобен налог върху солта („габел“). И тук той предизвиква големи и масови народни въстания.

По времето на Петър I (1672—1725) според думите на един летописец „хората умирали от безсолие“.

„СОЛЕНИ“ ГРАДОВЕ

Човек трябва да внася сол в своя организъм, защото нейният недостиг води до сериозни заболявания. Солта е не само подправка за подобряване на вкуса, тя е основна храна, без която организмът не може да се развива правилно. Тя влиза в състава на кръвта. Част от нея в стомаха се превръща в солна киселина и спомага при храносмилането. В организма на човека се съдържа около 200 грама сол. Ако се приеме, че човек тежи средно 60—65 килограма, ще излезе, че концентрацията на солта в неговото тяло е равна на концентрацията на солта в морската вода. В този факт някои учени виждат ново доказателство, че сухоземните организми са се развили от морските. Всеки човек изяжда годишно около 7 килограма сол. Пресметнато за цялото население на Земята — около 4 милиарда души, — това прави повече от 200 милиона тона.

Още първобитните народи търсят примитивни начини за извличане на солта, която се намира в морската вода. Те забелязват, че на някои места край морския бряг се образуват малки локви от солена вода. След изпаряването и на дъното остават дребни солни кристалчета. Хората изтребват тези кристалчета заедно с почвата. Полученият по този начин продукт е силно замърсен. Въпреки това той не само е употребяван в храната, но е и особено търсен. Много старинни селища, израснали около залежи с каменна сол, или места, в които поминъкът на жителите е свързан с добиването и търговията на сол, са получили името си от нея: Солвичегодск, Солянка, Солигалич, Соликамск, Усолск, Соль-Илец, Солферино, Залцбург, Залц-ведел, Залцах, Хале, Фридрихсхал, Ир-Мелах („соленият град”, недалеч от „Солената долина“, в която няма никаква растителност — по южната и югозападната страна на Мъртво море). Старото име на нашия град Поморие е Анхиало, което на гръцки означава „град на солта“.

Най-старите културни народи на древността, живели по бреговете на топли южни морета — индийци, китайци, египтяни, гърци, римляни, — постепенно усъвършенствували получаването на сол от морска вода. По морския бряг те изкопават плитки ями, които напълват с морска вода. При сух и горещ климат водата се изпарява сравнително бързо. На дъното се отлага пласт от солни кристали. Чрез многократно повтаряне на този процес дебелината на солния пласт нараства дотолкова, че става възможно събирането ,,на значително количество доста чиста сол.

Преди повече от 2000 години е поставено началото на морския солодобив около днешния град Поморие. Избира се подходящо място за това. На поморийския бряг падат сравнително малко валежи. Освен това на север от полуострова има естествена лагуна, отделена от морето с пясъчна ивица, през която се просмуква морската вода. Лагуната има площ 6,4 км2, дълбока е 1,2 м, а нивото и се намира на около 76 см под морското равнище. Поради силното изпаряване на водата през лятото там става концентриране на разтворените соли. И макар че във водата на Черно море се съдържат наполовина по-малко разтворени соли, отколкото в другите морета, условията за получаване на морска сол се изравняват с тези по бреговете на Средиземно море.

Съдържанието на разтворени соли в морската вода е около 10 пъти по-малко, отколкото е необходимо, за да се получи наситен разтвор. От това следва, че за да започне кристализацията, трябва да бъдат отстранени чрез изпаряване 9/10 от водата. Този начин за добиване на сол е оправдан икономически само тогава, когато не се правят почти никакви разходи за изпаряване. Такъв е случаят при морския солодобив, при който се използва топлината на слънчевите лъчи. Затова получаване на сол от морската вода е разпространено само там, където има подходящи климатични условия, горещо и сухо лято с постоянни ветрове.

Под влияние на тези фактори водата се изпарява, концентрацията на солите се увеличава. Настъпва момент, когато разтворът става наситен по отношение на някои от разтворените соли. При по-нататъшно изпаряване на водата те започват да кристализират. Най-напред се отделят най-трудно разтворимите: калциев карбонат и калциев сулфат. Когато концентрацията на водата достигне 264 г/л, разтворът се насища и по отношение на солта. Тя започва да се отделя като кристали.

Чрез естествено изпаряване на морската вода може да се стигне до изкристализиране на около 85% от всичката сол. Тогава кристализацията се прекратява, защото започват да се отделят и магнезиеви соли, които имат силно горчив вкус. В изпарителния басейн се вкарва нов наситен разтвор от морска вода. Изпаряването и отделянето на готварска сол започва отново. Този процес се повтаря, докато солният пласт на дъното на басейна достигне 6—10 см. Солта се събира и натрупва на големи купове на открито, където се оставя да отлежи в продължение на няколко месеца. Става отцеждане на полепналата по солните кристали матерна луга. Дъждовете подобряват качеството на солта. Наистина дъждовната вода разтваря около 2% от солта, но заедно с това се разтварят и отнасят и много по-лесно разтворимите горчиви магнезиеви соли. С това се подобряват чистотата и вкусът на солта.

Днес въпреки неимоверното развитие на техниката и промишлеността производството на готварска сол чрез естествено изпаряване на морска вода не е загубило своето значение. И сега по този начин се добиват огромни количества морска сол по атлантическото и средиземноморското крайбрежие на Европа и Африка, по калифорнийското крайбрежие в Америка. Древните солници също не са изоставени и по нашето черноморско крайбрежие. По площ те са значително увеличени, като до голяма степен процесът е механизиран. Нещо повече. Едно от големите по площ плитки езера в непосредствена близост до Бургас с повърхност 171 км2 и с ниво, малко по-ниско от морското равнище,също е превърнато в солници. От солниците в Поморие и Бургас се произвеждат големи количества морска сол, с която се задоволяват повече от половината от нуждите на населението и на различните клонове на промишлеността.

ХЛЯБ И СОЛ

Във всички времена по всички континенти хората открай време са имали нужда от сол. Търсили са я, извличали са я от водата, от земята, воювали са за нея. Някои от островитяните по Тихия океан, които и днес са на ниско културно ниво, киснат месото в морска сол, която държат в черупка от кокосов орех. Други киснат треви в морска вода, горят ги, горят и водорасли и използват получената пепел като подправка към храната. На места по-силният надвива и завладява солното находище. Солта участвува в жертвоприношенията, тя става предмет на религиозния култ. Плиний (I в. от н.е.) говори, че нито едно жертвоприношение не се извършва без сол. И Овидий пише, че при жертвоприношенията се употребяват „блестящи кристалчета от сол“.

Римляните използуват солта като талисман при кръщаването на децата. От сол се правят амулети. Със сол се напръсква новородено теле за здраве, дойна крава — за берекет. В Сенегал вярват, че солта пази от болести. Достатъчно е да се каже: „Аз ям сол“, за да се смята, че човек е запазен от болести. За някой човек се казва, че е „като сол“ — значи, че е много ценен и необходим. От далечни времена у славяните е останал обичай да се посрещат скъпи гости с хляб и сол, като израз на дълбоко уважение на госта се предлага най-необходимото, най-ценното. В миналото при много народи, пък и у нас, новороденото дете се посипвало с щипка сол, за да не го нападат болести, да израсне силно и здраво.

Солта влиза в народното творчество на всички народи по земята, в техните предания, пословици. В Монголия казват: „Солта е солена, но е необходима; правдивите думи са горчиви, но са полезни“ В Казахстан: „Жена без срам — храна без сол.“ В Каракалпакия: „Думите на глупака са като храна без сол.“ Киргизия: „Колкото и да е лют пиперът, никога няма да стане сол; колкото и да се кичи старата жена, никога няма да се превърне в младо момиче“.

СПЕСТОВНАТА СОЛЕНА КНИЖКА

През своята дълга геологична история океаните и моретата много пъти са променяли своите места, своите очертания. При такива размествания се е случвало части от тях да останат откъснати от Световния океан. Под влияние на сух и горещ климат водата се изпарява. Остават дебели пластове от изкристализирали соли. При нагъванията на земната кора тези пластове биват покрити с по-тънки или по-дебели наслаги.

Това са богатства в „спестовна книжка“, които старите морета са завещали на бъдещето. От морски произход са не само находища от морска сол, но и от други минерали: калиев хлорид, варовици, доломити, мергели, пясъчници и други. Много неща може да се разкажат за солените планини в Испания, в Съединените щати, в Индия. Възвишението Ходжамомин в южната част на Таджикска Русия се издига на 900 метра над морската повърхност. То се състои изцяло от каменна сол. В Пенджаб солният пласт се простира на 250 километра. При своя поход към Индия Александър Македонски е намерил там сол. Неговите войници твърдели, че тази сол е достатъчна за нуждите на цялата страна.

Големият руски геолог А. Е. Ферсман (1883—1945) разказва за свое посещение в една стара галерия на солен рудник в Южен Урал край градчето Илецка Защита:

„

Спускаме се в земята по неудобна дървена стълба в галерия, слабо осветена от електрически крушки. Стълбата свършва. Ние продължаваме своя път в сива компактна маса от каменна сол. След четиридесет метра попадаме в широк коридор на стара галерия, иколо нас — чиста светлосива сол, която искри на електричеството. Тя е толкова здрава, че не се нуждае от никакви подпори. Водата, която се стича от свода, измива част от нея, отлага я на друго място и я прекристализира като пухкава белоснежна маса. Тънки сталактити от сол, подобни на ледени висулки, се спускат от тавана. Срещу тях от земята растат подобни на тях сталагмити. По-нататък пред очите ни се открива величествена гледка: в солната маса е изкопана огромна зала, таванът на която е висок 17 метра. Тя е широка 26 метра, а дълга 240 метра. Цялата зала е осветена с електричество.“

Красив подземен свят представляват галериите на прочутата солна мина във Величка, близо до Краков (Полша). Тук цели осем века се копае сол. Под земята има улици, изкопани в сол. Много от тези подземни улици, ярко осветени от електрическа светлина, в която се преливат всички цветове на дъгата по кристалите от солта, водят към подземни зали, църкви, параклиси. На някои места в стените са изсечени от сол скулптурни фигури на светци, покровители на миньорите. Забележителен, неповторим по своята монументалност и красота е параклисът на света Кинга. Той се намира в зала, дълга 50 метра, висока 10 метра. В дъното се намира статуята на светицата, изсечена от сол. Стените са украсени с барелефи, изсечени в стената от каменна сол.

СОЛЕНОТО ИЗВОРЧЕ

По време на Първата световна война, през 1917 година, един войник от Провадийско се връща в отпуск. На изток от град Провадия той открива малък извор, от който тече солена вода. Времето е „безсолно“. Солта е дефицитна, на населението се отпуща срещу купони. Когато се прибира в село, войникът разказва на свои познати за соленото изворче. И тръгват хората към него. Пълнят стомни, котли, бъчви. Носят в къщи скъпоценната вода, изваряват я и получават сол. Славата на соленото изворче тръгва по села и по градове, а към него потичат кервани с коли за солена вода. Но спекулантите не спят. Те заграждат изворчето и започват да продават солената вода. Държавата няма време да се занимава с някакво солено изворче. Тя е заета с войната. Войната свършва. Тук, край железопътната спирка Мирово, израства малко предприятие. Водата вече се изчерпва с помпи, изварява се, за да се получи сол. Нашето находище не дава каменна сол, защото е замърсено с други минерали. В случаи като този се пробива сонда, докато стигне до солния щок. През нея се вкарва вода под налягане. Тя разтваря солта, докато се насити. През друга сонда наситеният разтвор излиза на повърхността. След пречистване се прехвърля с помпи върху градирни, където соленият разтвор се сгъстява от слънцето и от вятъра. Разтворът се прехвърля няколко пъти върху градирните. Сгъстеният разтвор се изварява в открити стоманени тави, при което солта изкристализира. Солта се подсушава и се пълни в торби. Така се получава сол от нашето провадийско находище.

Геоложки проучвания установиха, че на около 30 метра под земната повърхност се намира голяма ядка от сол, която за съжаление не е много чиста, а е примесена с глина и с гипс. По тази причина не е изгодно да се експлоатира по минен начин, чрез изкопаване. Соленият разтвор се преработва на повърхността, а примесите остават под земята.

Днес една част от соленият разтвор се изпарява и се получава от него кристална сол за битови нужди. Друга част от разтвора се отнася с тръбопровод до содовия завод в Девня. Тук солта се преработва химически, от нея се получават калцинирана сода, сода каустик, хлор и други продукти.

НЕ САМО ХРАНА, НО И НЕЩО ДРУГО

В течение на хиляди години солта е използвана от хората като храна и за консервиране на хранителни продукти чрез осоляване. Това продължава до края на XVIII век, когато с бързото развитие на техниката се създава и химическа промишленост. Тогава и солта става суровина за ред производства. Днес тя намира толкова много приложения, че с право може да се каже: това вещество наистина крие неизчерпаеми възможности. А то е толкова просто — натрий и хлор. Само два елемента, свързани помежду си: това е натриев хлорид, готварска сол. Някои изчисляват, че съществуват 1400 начина за използване на готварската сол. С други думи, не можем без сол при съвременното състояние на нашата материална култура.

СОДА. СТЪКЛО И САПУН

Един от най-старите занаяти, който човечеството усвоява, е стъкларството. Като изходен материал при това производство древните египетски стъклари използвани пясък, варовик и сода. Първите два материала са широко разпространени в природата, но сода се намира рядко.

Съществува следната легенда за откриването на стъклото. Египтяните забелязали, че в долината на Вади Атрум на 40 километра западно от Нил в пустинята, близо до либийската граница, има неголямо езеро, по бреговете на което между пясъчните зърна се отделят някакви бели кристалчета. Войниците от граничната египетска охрана наблюдавали, че при запалване на огън край езерото пясъкът под огнището се стопявал. Така бил открит начинът за получаване стъкло в дълбока древност. По-нататък;египетските занаятчии стигнали до много голямо съвършенство при производството на стъкло. А тайнствените кристали по бреговете на малкото езеро били от кристална сода, натриев карбонат.

Содата от това езеро е била използвана и от жреците в Египет за балсамиране телата на фараоните и на хората от висшата класа.

Такива езера, във водите на които се съдържа сода вместо сол, са открити по-късно и на други места: в Мексико, Иран, Китай, Индия и другаде. Но. . . Стопанството на хората се разраства, увеличава се нуждата от сода. Стъклото става дефицитен материал, защото и содата по земята е дефицитна. А от дървесна пепел, в която има поташ — съединение, подобно на содата. — стъкло се прави много по-трудно. Появява се и ново занаятчийско производство — варенето на сапун. Първоначално се използва пак поташ от дървесна пепел. Този сапун е мек. А ако се употреби сода, тогава сапунът става твърд, по-доброкачествен. През XVIII век, когато нараства употребата на сапун, содата става липсваща, много търсена стока. През 1791 година французинът Николай Леблан открива метод за получаване на сода от готварска сол. Това откритие извършва истинска революция в химическата промишленост. Създават се условия за развитие на нови химически производства. Сапунът вече става народен продукт, а не привилегия само на богатите. През 1863 година белгиецът Ернст Солвей създава по-лесен начин за получаване на сода от готварска сол, наречен амонячен. По този метод днес се произвежда сода по цял свят, включително и у нас.

Със содата се започва нова ера в химическата промишленост. Нейната употреба вече не се ограничава само в производството на стъкло и на сапун. Тя се използва масово в текстилната, в кожарската, в лаково-бояджийската промишленост, в металургията, в хранителната промишленост. Содата служи като основа за получаване на всички останали натриеви съединения. Трудно е да се намери отрасъл в промишлеността, в който да не се използва в по-голямо или в по-малко количество калцинирана сода.

СОДА КАУСТИК

Калцинираната сода участва при производството на сапун, но косвено. По-напред тя трябва да се, превърне в сода каустик. В миналото това се извършвало с вар. Днес сода каустик се получава направо от готварска сол чрез електролиза. При това се отделя другата съставна част на солта — хлорът. Натриевата основа, или сода каустик, е вторият по значение продукт, който се получава от готварска сол. Тя участвува в производството на сапун, на изкуствени влакна, в органичния и неорганичния синтез.

ХЛОРАЛКАЛНА ЕЛЕКТРОЛИЗА

Споменахме, че днес сода каустик се получава от готварска сол чрез електролиза. В разтвор от готварска сол се пропуща електрически ток. Хлорните йони, които се намират в разтвора, се привличат от положителния полюс, а натриевите — от отрицателния. На положителния полюс се отделя газообразен хлор, а на отрицателния полюс натрият влиза във взаимодействие с водата и дава натриева основа, която остава в разтвора, и газообразен водород. Разбира се, процесът не е така прост, както го представяме тук схематично. При хлоралкалната електролиза се получават хлор, натриева основа или сода каустик, водород, хлороводород или солна киселина. Тези вещества са основни суровини в съвременната химическа промишленост.

Когато в миналото бе създаден електролизният метод за получаване на сода каустик, производителите не знаеха как да използват получения хлор. Не може да се употреби за някакво производство, не може да се изпусне във въздуха, нито във водата, защото е силно отровен. Но времето се промени. И работите в заводите с хлоралакална електролиза се промениха. Днес като че ли хлорът стана по-важен продукт от сода каустик.

За съвременното използване на хлора може да се напише цяла книга, и то немалка. При електролизата в зависимост от устройството на работата се получава и солна киселина. Няма да изброяваме къде и как се употребява това химическо съединение.

През Първата световна война немските генерали намериха място на освободения и залежал в техните заводи хлор: за избиване на хора. Скоро се създаде могъща индустрия за производство на химически средства за воюване. Немалък дял в тези бойни химически отрови се пада на хлора като тяхна съставна част.

Щом като хлорът и неговите органични производни служат за избиване на хора, естествено е да се появи мисълта, че тези вещества може да бъдат употребени за унищожаване на насекоми — битови паразити, селскостопански вредители. Бяха синтезирани хлорпроизводни съединения, отровни за насекомите, безвредни за растенията. Създаде се нова наука — химия на средства за защита на селскостопанските растения. Хлорът и хлорните съединения убиват не само хора, животни, насекоми. Те унищожават и микроорганизмите. И понеже хлорът като силно отровен газ е неудобен за работа, за дезинфекция се използуват неговите съединения — хлорната вар, хлораминът, натриевият хипохлорит (познат под името „белина“. Много големи градове се снабдяват и днес с вода за пиене и за битови нужди от близки реки и езера. Но такива водоизточници се замърсяват лесно, особено когато са в непосредствена близост с градовете. Това в миналото е довеждало до чести епидемии от коремен тиф, които отнемали живота на хиляди хора. Положението се променя коренно, когато на помощ идва хлорът. От началото на този век той започва да се използва за обеззаразяване на води за битови нужди. С въвеждане на хлорирането рязко намаляха епидемиите от заразни болести във всички големи градове, особено от тиф, чиято зараза се разпространява главно чрез водата.

Но хлорът допринася за здравето на хората не само чрез дезинфекционните си свойства. Много лекарства съдържат хлор. И те служат по своему за поддържане здравето на хората.

Снимки - Интернет

Текст: Дончо Славчев; Алманах ФАР72

274

12 Август, 2021

Коментари⁰