Владимир Ганчев

Някои считат, че е съвсем излишно да се дават съвети как човек да се храни по време на пътуване по море. Според тях повечето от пътниците още при първото им слизане в корабния ресторант на запитването на келнера какво да им донесе отговарят със задавен глас: „По-добре мене изнесете оттук!“ Останалата част от пътуването те прекарват на легло в кабината си, като се задоволяват с парче сухар и чаша газирана вода. Това мнение, споделяно и от известния експерт в тази област Джером К. Джером, е очевидно погрешно. Достатъчно е да се проведе малка анкета и деветдесет и девет процента от разпитаните ще заявят категорично, че морското пътешествие им отваря винаги страшен апетит. Наистина, ако подобно изследване се проведе на кораб, и то по време на силно вълнение, посоченият по-горе процент може би ще претърпи известно изменение, но това не може да промени резултатите от анкетата.

И така, доказано е, че морският въздух и особено лекото люлеене на кораба предразполагат пътниците към гастрономически подвизи. Следователно въпросът е как най-добре да се задоволи техният апетит. Точно това е и целта на настоящата статия, която включва в своите страници натрупания опит на редица бележити морски пътешественици.

Първият известен мореплавател е несъмнено Одисеи. Неговият биограф Омир в песен V, стих 244 и сл. на „Одисеята“ съобщава, че когато Одисеи напуснал острова на Калипсо, лодката му била запасена с един мях с вода и друг с червено вино, както и с торба с неизбежните мезета.

Три хиляди години по-късно друг известен пътешественик— сър Френсис Чичестър, като описва как спечелил през 1960 г. първото състезание за прекосяване на Атлантическия океан с платноходка, признава, че цифрата 100 била негово ръководно начало при запасяването му с храна. Така в своята яхта „Джипси Мот III“ той имал между другото 100 либри картофи, 100 пресни яйца, по 100 ябълки, моркови, портокали, глави лук и най-вече 100 бутилки с грог. Несъмнено именно това солидно запасяване му е спомогнало да заеме първото място.

Впрочем доброто въздействие на силно затоплящите напитки върху здравето и духа на моряците е било известно твърде отдавна. Нека припомним, че адмирал Вернон дължи своята слава не на някакви морски сражения, а единствено на обстоятелството, че през 1740 година въвежда в английската флота задължителна дневна дажба ром, за което признателните моряци го удостояват с прякора „Старият Грог“. И това е съвсем заслужено, защото ето какво се е полагало за храна на един английски моряк през XVIII век: 450 грама сухар дневно, 2 пъти седмично по 900 грама солено говеждо месо и по 450 грама солено свинско, два пъти седмично по 60 грама сушена риба и толкова масло, 120 грама сирене два пъти седмично, през четири дена по 240 грама боб или грах и най-после по един галон бира дневно.

Не трябва да забравяме обаче, че това е епохата на големите околосветски пътешествия, които траят с месеци, и то в най-топлите райони на Земята. Храната бързо се разваля и ферментира, водата става блудкава и зеленясва, а сухарите служат първо за храна на червеите. Всеки обяд е придружаван със силно чукане на твърдите сухари в масата, за да изпадат червеите от тях. Сухари, които не са били наядени, направо ги хвърляли в резултат на елементарната логика: щом като нещо не е годно за храна даже на червеи, то съвсем не подхожда за хората. Ето защо няколкото глътки ром, които промиват стомаха и придават поносим вкус на водата, са били истинска ценност.

„Ио, хо, хо. . . и бутилка ром!“

Този възглас ни дойде съвсем спонтанно на перото. И наистина, може ли да има през XVII и XVIII век някъде по-големи количества от тази благословена напитка, без да се появят, привлечени от миризмата й, цели флотилии от пиратски кораби. Някои историци дори поддържат, че особено бурният разцет на тази не твърде благоприлична професия в района на Карибско море се дължи не толкова на. испанските кораби със злато и сребро, тръгващи към Европа, колкото на факта, че Антилските острови са представлявали център на производството на ром. Тази напитка — резултат на ферментационните процеси в захарната тръстика — по това време е била твърде скъпа и човек можел да си я достави с много пари или със способността си да нанася и да понася удари със сабя.

За, да бъдем справедливи обаче, трябва да признаем, че антилските флибустиери най-често са били принуждавани да спазват спартански режим на хранене, което обяснява и слабостта им към алкохола. Ето как описва всекидневната им храна известният пиратски историограф Ексмелен, който през втората половина на XVII век прекарва дълго време като хирург в най-известното пиратско свърталище — остров Тортуга, на север от Хаити, — където очевидно не е оставал без пациенти.

„Сутрин, към десет часа — пише той,— готвачът поставя казана на огъня, за да свари соленото свинско месо в сладка вода, а ако липсва такава, в морска вода. Същевременно кипва едро счукано просо, докато се сгъсти като варен ориз. После взема мазнината от казана с месото и я изсипва в просото и щом като направи това, разсипва яденето в съдове. Екипажът сяда — по седем души около един съд. Капитанът и готвачът се подчиняват на общото правило, т. е. ако им се падне по-добро парче от останалите, всеки един може да им го вземе и да постави на негово място своето ядене.“

„Обикновено на пиратските кораби се хранят два пъти дневно, когато има достатьчно храна; иначе има само едно ядене.“ Но какво да се прави, когато няма нито месо, нито ром. В това положение изпадат Магелан и неговите спътници по време на прекосяването на Тихия океан. Ето как Антонио Пигафета описва в дневника си тези тежки моменти:

„Ние навлязохме в Тихия океан на 20 ноември 1520 година. .. и плавахме след това три месеца и двадесет дни, без да вкусим никаква прясна храна. Бяхме свършили всичките си сухари и бяхме принудени да ядем трохите от тях, пълни с червеи и напоени с урина от плъхове; трябваше да пием отдавна развалена и зеленясала вода; ядяхме кожата, с която се обвиваха корабните въжета, и тъй като слънцето, вятърът и дъждът я бяха съвсем втвърдили, трябваше да я накисваме 4 или 5 дни в морска вода, после я варяхме в казан, за да можем да я преглъщаме. . .“

Но околосветските пътешествия могат да преминат и по друг начин. Да прочетем една страница от „Пътуването на един писател около света“, в което видният испански романист Бласко Ибанес описва пътуването си с кораба „Франкония“ през 1923 година.

„На „Франкония“ се сервира храна 6 пъти дневно. Има три главни яденета: закуска от 8 до 10 часа сутринта, състояща се от много ястия, обяд в един часа и вечеря в седем часа —тържествена церемония с официално облекло. Освен тях има три леки яденета с множество закуски и напитки: в 10 часа сутринта бульон с по-солидни неща, в 5 часа след обяд — чай с разни апетитни сладкиши и конфитюри и вечеря в 11 часа вечерта, на която сервират студени меса за тези, които остават да танцуват. . .

Чета листата, която ми показва г-н Гриин. Това е списък на количествата храни, които сме натоварили на борда в Ню Йорк. Не съм в състояние да го разгледам изцяло, защото е безкраен, но моето внимание е привлечено от някои количества и ми се струва, че чета страница от прочутия роман на Рабле, едно описание на невероятните гастрономически подвизи на Гаргантюа или на Пантагрюел.

На кораба има 50 тона говеждо месо, 20 тона агнешко и още толкова свинско месо, 1000 бута шунка, 3000 кокошки, 195 000 яйца, 10 тона масло, 100 тона картофи, 90 000 ябълки, 65 000 портокала, 22 000 грейпфрута. . ., 54 тона захар, 7 тона кафе, 4 тона чай, 6 тона американски сладолед. . .“

Освен това на всяко по-голямо пристанище на кораба се товарели и гастрономическите специалитети на посетената страна. Най-после трябва да се добави, че всеки ден на масата си Бласко Ибанес намирал скулптиран с нажежено желязо леден блок във формата на фруктиера, лебед, крепост с кули, кошница и пр., в който се намирали свежи плодове. Това било знак на внимание към него от един готвач-испанец, голям поклонник на писателя.

По всяка вероятност, приближавайки се към бреговете на Северна Америка, „Франкония“ е срещал някои от рибарските кораби. плаващи към бреговете на Нюфаундленд, където риболовът е най-добър. Най-често това са кораби от ирландски или френски пристанища. Ето описанието на една вечеря на борда на тези скромни труженици на морето:

„В здрача, който се спуска твърде рано, лодките се връщат на кораба. Екипажът се нарежда около масивната маса и вечеря. Всеки търси в котела с помощта на пръстите си и ножа някоя варена глава от риба. Понякога има сланина и зрял боб — легендарния фасул на флотата. Никога нещо зелено, някакъв пресен зеленчук, за да смекчи парливите усещания в стомаха. Яденето за тридесет души се приготвя от юнгата, а той е на тринадесет години.“

Но когато човек пътува по море, редно е да опитва и възможностите, които му предоставя самият океан. В това отношение опитът на екипажа на „Кон-Тики" заслужава да бъде споделен.

„Обикновено денят на „Кон-Тики“ започваше така: последният нощен дежурен раздрусваше готвача, който сънливо изпълзяваше на мократа от роса палуба, огряна от утринното слънце, и започваше да събира летящите риби. Вместо да ядем рибата сурова, както е според полинезийските и перуанските рецепти, ние я пържехме на малък примус. . .

Храната ни беше безупречна. С нея се правеха два експеримента: единият беше посветен на главния интендант в двадесетия век, а другият — на Кон-Тики и петия век. Торстейн и Бенгт участвуваха в първия експеримент и се хранеха със специалните дажби в елегантните малки пакетчета, които бяхме натъпкали в празното пространство между трупите и бамбуковата палуба. Впрочем те и двамата не държаха особено много на риба и други храни от морски произход. . .

. . .Планктонът, тези най-дребни морски организми, представляваше вкусна храна дори и за нас, голиатовците на сала.

. . .Колкото и ужасна да беше миризмата му, толкова приятен беше неговият вкус, стига човек да събере достатъчно смелост, за да сложи в устата си една лъжица от този течен фосфор. Ако той се състоеше от много миниатюрни скаридки, имаше вкус на пастет от скариди, омари или краби. А когато беше съставен от яйцата на дълбоководни риби, имаше вкус на чер хайвер, а понякога и на миди.

. . .Двама от нас намираха, че вкусът на планктона е прекрасен, двама, че е доста приятен, а на двама им стигаше само да го погледнат, за да им се отще. По хранителност планктонът се равнява на по-едрите раци и ако се приготви добре и му се прибавят подходящи подправки, положително може да стане първостепенно ястие за всички, които обичат морска храна...".

Историята на един друг сал обаче показва, че пренебрегването на тези естествени ресурси може да има трагични последици. На 2 юли 1816 година френският кораб „Медуза“, пренасящ войници и служещи, засяда на пясъчна ивица на около 240 километра от западните брегове на Африка. След като става ясно, че корабът ще се разбие от вълните, екипажът построява сал, на който се настаняват 149 души.

Въпреки че имат много продукти, на сала се поставят 5 бурета с вино и 2 с вода, много брашно, но съвсем малко сухар и други храни. Отначало всички смятат, че лесно ще бъдат намерени и прибрани от други кораби. Затова и хвърлят във водата част от буретата с брашно, за да олекне салът. Но когато минават няколко дена и храната започва да намалява, всеки започва да гледа как да отнеме храната на другия, а не как да улови риба. В резултат на всичко това върху сала се разразяват кървави схватки, след които победителите се хранят с месото на убитите. И когато 14 дни след корабокрушението салът бива забелязан от кораба „Аргус“, на него се намират само 15 души. И така за две седмици загиват 134 души.

И така нашата малка анкета установи, не има много начини човек да се храни и да гладува по време на морско пътуване. Накрая за тези, които при леко или силно вълнение имат склонност не да приемат, а да изхвърлят погълнатата вече храна, нека съобщим препоръките, които дава съвременникът на Шекспир, английският “пътешественик Файнз Морисън, в своя „Пътеводител“, издаден през 1616 година:

..Да кажем нещо и за съхраняването на здравето при морските пътувания.

Този, който изобщо няма да повръща, трябва няколко дни, преди да се качи на кораба и след това, да намали значително количеството на храната, която обикновено поема, и специално течностите: също така трябва да вземе и следните лекове срещу неприятните зловония и слабости на стомаха. Някои препоръчват пътникът да пие виното си, примесено с морска вода, а някои други, по-икономични, да пие само морска вода, тъй като тя пресушава вътрешната влага и затваря отвърстието на корема и стомаха. Но аз смятам, че онези, които се въздържат изцяло от повръщане, не правят добре, защото, без съмнение, това въздействие на морето се оказва твърде здравословно.

Ето защо аз бих посъветвал пасажера да пази нормална диета през първите един-два дни на пътуването или докато започне да усеща физическа слабост, и когато счете, че тялото му се е пречистило достатъчно, да започне да приема подходящи за морските условия храни, но в малки количества: например мляно говеждо месо, сушен език и други подобни солени ястия; пътникът може да запечатва стомаха си и с сладко от портокали. Трябва да се консумират повече нарове, дюли и колендро, които имат остър вкус и успокояват стомаха. Трябва да се поглъщат силни вина, да се пие от време на време топла вода и се препоръчва сухар, натопен във вино.

За да се избягнат най-силните ефекти на повръщането, докато човек привикне на плаването, нека се въздържа да гледа морските вълни и да не си повдига главата. За да се избягнат неприятните миризми на кораба, пътникът може да носи през лятото червени рози или сушени листа от роза, лимон, портокал и от други растения с приятен аромат: през зимата може да се снабди с корени или листа от ангелика, карамфил, розмарин и от споменатите по-горе лимон, портокал и пр. В заключение: ако на кораба няма лекар, този, който е неразположен, може предварително да се посъветва с домашния си лекар относно болестите, от които страда, а също така и относно болестите, характерни за моряците, особено ако му предстои продължително плаване. . .“