Ст. н. с. Теньо Маринов

Повече от двадесет години изминаха от деня, когато си "потопих" краката в морето и се покръстих „хидробиолог". Кръстник ми беше уважаваният мой учител професор Александър Вълканов, директор на току-що основания Институт по рибна промишленост в град Варна. Като учен и специалист проф. Вълканов беше широко известен в цял свят. От многобройните си екскурзии по черноморското крайбрежие той стана популярен и сред риболовците. Обичаше тези трудолюбиви и добродушни хора, беседваше с тях и им разказваше за Черно море, за живота на различните видове риби. Разбира се, когато се завърнеше в лабораторията, той вземаше капка вода от донесените проби, навеждаше глава над микроскопа и започваше да търси своите "невидими" приятели. Особено много се интересуваше от процеса на размножението при едноклетъчните животни. Той беше природоизпитател от класически тип. Интересно му беше да се любува на разнообразието в природата.

Веднъж моят учител взе една кофа и ме повика да тръгна с него. Оказа се, че научната ни екскурзия беше само на стотина метра от института - до морския бряг. Професорът спря, поогледа се и напълни кофата с пясък от самия "праг" на морето. Заедно я отнесохме в института. След това ми възложи първата самостоятелна задача: да намеря стъклен цилиндър /каквито при него имаше много/ и да го напълня с пясък. След няколко часа на повърхността, край стените на цилиндъра проточиха тела млечнобели червейчета. Записах си името им - това беше сакоцирус папилоцеркус, един вид архианелида /древна група многочетинести червеи/. По-късно се срещах с този вид, той стана и обект на специални изследвания, които показаха, че живее само в тази тясна /понякога до 10—20 сантиметра/ ивица на пясъчния морски бряг.

След това професорът отбра няколко лъжички пясък от тънкия повърхностен слой и ги постави в стъклена чинийка. По този начин той ми показа истинско обилие от други видове червейчета, които плъзгаха нежното си тяло по гладкото дъно на стъклото или умело с помощта на много фини космици се промушваха между празнините. Това бяха видове от род отоплана /клас ресничести червеи — турбелария/. Поради голямото им обилие някои автори наричат тази зона отопланова. Когато израснах и аз като специалист, възложих на друг по-млад биолог да се заеме с изучаването на тези отоплани и той можа да докаже, че няколко вида от тях са особено масови — достигат до стотици хиляди екземпляри на квадратен метър. Както тези, така и много други животни, които населяват пясъчния ерунт, са известни под името псамобионти, а онези от тях, които живеят в междупесъчинковата канална система, учените обединяват в една обща екологична група, мезопсамон.

Професорът беше щедър, не приличаше на онези "майстори", които крият занаята си. Така той ми „довери“ още една тайна. Показа ми, че много от животните, които обитават пясъчното дъно и по-навътре в морето, при определени условия се придвижват по каналната система и достигат извън морето; по този начин навлизат в зоната на плажната ивица, където става просмукване на морска вода, понякога на няколко метра от сушата. С други думи, морето е своего рода агресор, който „подмолно“ навлиза в сушата. Тези организми обаче ще намерим, след като достигнем до подпочвената вода чрез прокопаване на дупка, коя то може да бъде все по-дълбока с отдалечаване от морето, но и морската вода тук намалява солевия си състав поради смесването и с грунтови континентални води.

Както се вижда, под пясъчния плаж се наблюдава постоянна среща на морски със сладки води, при което мястото на „фронтовата линия" може да зависи от силата на морското вълнение, от една страна, и от друга, от дебита на сладките води. Тази особеност води и до промяна във фауната: близо до морето преобладават първично морски животни, а с отдалечаването броят им намалява и на тяхно място се появяват повече сладководни животни. Така започнах съвместните изследвания с моя учител, а след това той ми постави и самостоятелни задачи.

Един ден проф. Вълканов ми показа наскоро отпечатана своя статия, в която се съобщаваше за намирането на две нови полихети в Черно море. Става дума за видовете хезионидес аренария и стигокапитела субтеранеа. „Тези два вида - каза той — изглежда се срещат на много места по нашето крайбрежие, но установяването им възлагам на теб.“ Започнах да чувствувам, че доверието му към мен нараства и аз трябва да го оправдая. По онова време беше на „мода“ изследването на живота в най-големите дълбочини на Световния океан. И понеже ние нямаме океан, а в Черно море животът достига едва до 150 — 180 м, нашите дълбоководни изследвания бяха заменени с изследвания в най-плитката ивица на морето, а даже и извън нея.

Започнах да се „ровя“ в пясъка, отивах почти всеки ден на плажа пред Аквариума /предпочитах да правя това рано сутрин, преди да нахлуят летовниците, за да избегна най-различните въпроси, между които и този: „Риба ли ловите?"/. Веднъж с метална чаша, завързана за дълго въже, вземах пясък от дълбочина 2 — 3 м, друг път с кофа загребвах от мястото, където се разбиват вълните върху пясъчния плаж, а много често с лопата копаех дупки на различни разстояния от водолинията. По онова време се интересувах само от многочетинести червеи /полихети/, защото задачата ми беше да изследвам тази важна, но слабо позната група животни пред нашето крайбрежие.

Исках да установя някакви закономерности в състава и разпределението им. Особено внимание отделях на техните представители в подпочвените плажови води. Оказа се, че тук те не са чак толкова много, но винаги са едни и същи. Това вече беше достатъчно да си съставя списък, в който включих най-напред имената на първите два вида, които моят учител вече беше открил, веднъж попаднах на едно много дребно червейче, което се различаваше твърде много от двата „професорски“. Започнах да го оглеждам оттук, оттам, трябваше да се определи неговата видова принадлежност. Посъбрах литература от други автори и най-после упоритият непознат стана известен. Това беше архианелида — трилободрилус хайдери. И досега не съм го срещал втори път! И понеже стана дума за архианелидите, които населяват предимно пясъка, ще спомена още няколко техни представители.

Веднъж забелязах, че по стъклената стена на един от басейните на Аквариума се придвижват две бели червейчета. Още с ръчната лупа, която беше постоянно с мене, познах, че единият е нерилла антената — много нежна и красива архианелида. Другият вид изследвах под микроскоп и се оказа, че е също архианелида, характерна най-вече за басейните на морските аквариуми — динофилус гироцилиатус.

Заедно с него събрах и малки сферични яйца. За моя изненада те се оказаха яйца на динохилус. Онова, което успях да видя още и което след това никога не можах да наблюдавам, беше излюпването на яйцата. Всъщност те са по 3 — 4 в пашкулче; от две яйца излязоха женски екземпляри, а от другото — мъжки. Мъжкият беше много по-дребен, но за сметка на това — готов да докаже достойнствата си на мъж; макар и да беше още ларва той изхвърли - сперматозоидите си и показа, че е в състояние да продължи потомството на вида. Това интересно явление, при което оплождането се извършва още в ларвален стадий, се среща при много малко представители на животинския свят и се нарича неотения. По-късно можах да установя тези два вида и в пясъка от крайбрежната ивица. Особено често намирах нарилата, която в подпочвените проби и в пробите от прибойните зони се срещаше много масово.

Познанията ми върху живота на изследвания биотоп започнаха да нарастват. Така се запознах с още три вида: архианелида протодрилус флавокапитатус и полихета петития амфофталма и пизионе ремота. Първият от тях познах лесно: това е едно белезникаво, относително дълго червейче, снабдено в предния си край с два израстъка, а в задния — с два листовидни цируса. Главовите израстъци имат хеморецепторна роля и служат на животното да намира храната си, а за ролята на задните ще се спрем по-надолу, когато ще разкажем за приспособителните възможности на обитателите на пясъка и особено на тези, които живеят в приливната /прибойната/ зона. Определението на втория вид ме затрудни. Той не беше срещан дотогава, а и в известната монография на Пиер Фовел не фигурираше. Потърсих друга помощна литература и се оказа, че става дума за наскоро описан вид от френското средиземноморско крайбрежие — многочетинестия червей петития амфофталма.

Един ден проф. Вълканов ми каза: „Ти познаваш вече добре полихетите, не би ли могъл да се заемеш с още някоя друга група животни, каквито са например остракодите; те не са много, не повече от 10—15 вида а се срещат понякога доста обилно."

Събрах необходимата литература и работата започна. Твърде скоро и двамата се убедихме, че остракодите не били чак толкова „бедна" група. Нещо повече, оказа се, че в нашето море живеят и такива, които не бяха известни на науката. Някои от тези "нови" видове се бяха приспособили към живот само в подпочвени плажови води или в прибойната зона. Никога няма да забравя оня приятен миг, когато се затичах при професора, за да му съобщя какво обилие от един вид остракода съм установил в проба от плажа при село Галата. След като го видя, той ме погледна и каза: „Браво, аз също съм виждал този вид, но твоята задача сега е да го опишеш и определиш. Пък ако е нов вид — да му сложиш съответно име, да му станеш "кръстник". Така се яви на бял свят името микроцитере лонгиантената, а по-късно към него добавих и името на един друг вид остракода — микролоксоконха маринови.

Вълненията с тези интересни животни, приличащи на бобено зърно, не престанаха. Веднъж в една подпочвена проба, точно при мостчето пред Аквариума, съм събрал /без да искам, защото тези животни не се забелязват с „просто" око/ две изключително дребни остракоди. С мъка успях да извадя мекото им тяло, поместено между две черупки, за да го огледам. След консултацията с чужди специалисти дойдох до извода, че в този случай се касае за нови видове: единия нарекох на името на нашия град — микроцитере варнензис, а другия — парвоцитере хартмани — на името на известния германски специалист Герд Хартман. След тези три вида броят на неизвестните за науката досега видове започна да нараства и те стигнаха до десет. По-късно ми се наложи отново да потърся последните два вида: отидох на същото място, което много добре помнех, но за моя изненада не успях да ги намеря! Не показваше ли това, че животът в този биотоп може да се променя под влияние на фактори, които засега ние не можем да посочим? Същата съдба споделиха по-късно и морските кърлежчета актакарус и акарохелоподия.

Няма да изброявам имената на други остракоди от пясъчния биотоп на крайбрежната плажова ивица, които след това можах да опиша, но чувствах, че фаунистиката започна да ме завладява все повече. На мен се възлагаха и други задачи, но аз намирах време да надниквам под микроскопа да видя нещо или, както обичаше да казва проф. Вълканов, да не изгубя навик да микроскопирам. Много ме смущаваха едни дребни ракообразни, които за разлика от остракодите се срещат в почти всяка проба. Със своите елегантни тела и грациозни движения те минаваха светкавично през зрителното поле на микроскопа и изчезваха. Знаех, че са харпактикоиди, но за мен това съвсем не беше достатъчно.

Отначало амбициите ми бяха скромни — да установя кои са масовите видове. Взех един от тях, разчлених го на десетина частици /цялото животно е дълго около 0,5 — 0,7 мм/ и започнах да определям частица по частица, четинка по четинка, докато стигнах до мястото, където пишеше: нитокра типика. Макар и много добре познат вид и масово срещан по цялото черноморско крайбрежие, въздъхнах с удовлетворение, защото сам успях да открия името на този вид който по-късно все по-често започнах да цитирам в моите изследвания. Заредиха се имената и на други представители на тази нова за мен група животни: ектинозома меланицепс, аренопонция субтеранея и т. н. Списъкът им нарасна, но тези три остават най-обикновени.

А какво да кажем за по-дребните, за онези, чието тяло се състои само от една клетка? Много видове инфузории са установени тук. Аз бих казал — едва ли може да се намери по-благоприятно място за развитието на тези животни. За едноклетъчните е осигурено обилие от храна, каквато представлява бактериалната флора, развиваща се в резултат на постоянно изхвърляните и гниещи морски водорасли. През последните години една друга група едноклетъчни животни е обект на много интензивни и системни изследвания. Имаме пред вид черупчестите амеби, известни в зоологията под името тестацеи. Не друг, а български зоолог — В. Големански, пръв успя да надникне в този невидим свят и да открие една характерна зооценоза от тестацеи, много от които се оказаха непознати досега. И когато става дума за едноклетъчните псамобионти, изкушава ме името на един от най-големите техни представители — дългата като показалка рабдогромия флексилис. Нея познавам много добре и дори съм я намирал твърде често и понякога в стотици екземпляри.

И още нещо — в пясъка намират удобно място за живот и някои други групи. Имам пред вид най-напред така наречените кръговъртелки /ротатории/. Преди много години гост на Института във Варна беше една млада немска зооложка — Бригите Алтхауз. Тя дойде в България специално да изследва тези животни. Няма да забравя с каква вещина и майсторство в продължение само на няколко месеца тя увеличи „листата" на черноморската фауна. А не е никак лесно да се издирят тези дребни „гадинки" и после да се изследват. Те се мушкат между песъчинките, катерят се по тях /защото песъчинките за тях са едва ли не както голяма скала за човека/ и щом се направи опит да се изтеглят с пипета, веднага се залепват с единственото си краче за пясъка и не мърдат от него. Спомням си как Бригите ме молеше за помощ. Не знам защо тя ги намираше доста трудно, а на мен това се удаваше много по-лесно. Помагахме и двамата с проф. Вълканов и след като излезе от печат работата и, между десетината нови видове стояха имената на енцентрум валканови и колурела маринови. Научната етика може да бъде изразена така.

В пясъка живеят и едни дребни червейообразни животни, чието коремче е осеяно с фини космици. Българският превод на латинското им име — гастротриха — означава кореморесничести. Професорът подготвяше своята поредна публикация, посветена този път на гастротрихите. Много често той ми споменаваше имената ксенотрихула, хетонотус, турбанела. Нека да не прозвучи като самохвалство, но ми е приятно да правя това и аз по отношение на по-младите мои колеги. И винаги им споменавам името на моя учител. Много пъти с проф. Вълканов сме се взирали в пясъка с надеждата, че ще открием един много характерен вид за пясъчния биотоп. „Защо наистина този вид не живее в нашето море?"

Преди няколко години ми се удаде да посетя Италия. Задачата ми беше твърде далеч от въпроса, който предлагам тук на вниманието на читателя. Изкушаваше ме обаче мисълта да „погледна" в пясъка и на тамошните плажове. Направих това близо до едно малко селище в Южна Италия - Лезина. Взех една подпочвена проба и още в лабораторията на биологическата станция, на която гостувах, погледнах под микроскопа. Успях най-сетне да видя този отдавна търсен обитател на пясъка. Познах го „на прима виста" — това беше дерохейлокарус реманеи, един вид ракообразно от рядко срещаната и наскоро открита група мистакокариде.

Не може да отминем и други две много важни групи животни, които са едва ли не най-масовите: кръглите червеи нематода и малочетинестите червеи олигохета. И двете групи имат типични свои представители, които в отделни случаи могат да достигнат дори до милиони екземпляри на квадратен метър. Засега ние не познаваме добре техните видове, но и те са на „дневен ред". В скоро време ще можем да говорим спокойно и за тях, за това кои от тях са най-масовите, и т. н.

Колкото и да продължаваме, ние не ще направим тук пълна характеристика на живота, който може да се събере в една шепа пясък. По-горе обещах да кажа няколко думи за приспособителните способности на различните пясъчни обитатели. Най-напред ще подчертая, че докато едни предпочитат повече подпочвените води на пясъчните плажове, други живеят в зоната, където се разлива вълната. Нещо повече, многократните изследвания в това направление показаха, че едни видове намаляват с приближаване към водната линия, а други се увеличават. Освен тази особеност в разпределението на живота тук редица видове или цели групи притежават специални приспособления, с помощта на които се залавят за песъчинките.

Това качество им помага извънредно много срещу отвличащото действие на водата в посока към морето, където те явно ще попаднат в необичайни за тях условия и ще загинат. Много характерни в това отношение са полихетите хезионидес и стигокапитела, архианелидата протодрилус, всички видове ресничести червеи, нематодите и олигохетите. Други пък, каквито са харпактикоидите, поради своето удължено тяло и наличие на ноктенца по крачетата могат бързо да се заравят или промушват между песъчинките, отивайки по този начин временно в по-дълбоките хоризонти на пясъчния слой.

След всичко казано неволно ми идва на ум сравняването на крайбрежния пясък с един рудник, където могат да се открият множество видове и групи животни Такъв е животът в морето, такава е живата природа; тя понякога е там, където най-малко можеш да я очакваш. Оказа се, че животът в шепа пясък може да предостави на учения творческо дръзновение в продължение на дълги години, за цял живот.